Въпросът, който винаги съм си задавал, е: „Какво представлява Вселената и как тя функционира?“. Той е заложен в основата на физиката като цяло, в големите въпроси на квантовата механика и във връзката й с класическата механика. Квантовата механика възниква през 1925-1926 г. Тя представя напълно нова картина на физиката, която е изключително изненадваща, но и (все още) много трудна за разбиране. Според квантовата механика светът изобщо не е такъв, какъвто изглежда. Това наистина е голям проблем. Той става все по-дискусионен и все по-интересен. Именно това е проблемът, който ме занимава: Как класическата парадигма, според която изглежда, че има едно-единствено минало, едно-единствено настояще, в което „всяко нещо е на мястото си“ и едно-единствено бъдеще – най-вероятното, – да се съгласува с квантовата механика, която ни „казва“, че „въобще не е така“? Целта е да се разработи модел на Вселената, съобразен с квантовата механика, който да се съгласува с добре познатата ни класическа парадигма. На тази идея ме наведе една вестникарска статия за Пол Дирак, един от създателите на квантовата механика, който преди около 40 години се опитал да я съгласува с Айнщайновата теория за относителността. Той бил изправен пред въпроса дали картината на време-пространството, стояща в основата на Айнщайновата теория, е толкова фундаментална, колкото обикновено се предполага. Именно това ме насочи към идеята за времето само по себе си. През последните почти 36 години размишлявам за времето и се опитвам да го разбера в най-дълбинното му измерение. Ако разгледаме историята на физиката, ще установим, че едва няколко души наистина са
размишлявали за времето и какво всъщност представлява то. Дори Айнщайн се интересува само от определени аспекти на проблема за времето; той никога не се е питал какво означава твърдението, че една днешна секунда по нищо не се различава от една утрешна секунда. Това обаче е много важен въпрос. Айнщайн някак си приема смислеността му, но никога не си е задавал въпроса как е възможно времето и как е възможно то да бъде. Той никога не е дефинирал понятието за траене. Всичко това означава, че има аспекти на времето, които не са изследвани достатъчно задълбочено.
Брокмън:
Бихте ли дали друг пример, освен траенето?
Барбор:
Разбира се. Един от големите въпроси във физиката е дали има някаква невидима рамка на света. Нютон си служи с понятията за абсолютно пространство и абсолютно време. Абсолютното пространство прилича на прозрачен стъклен блок, простиращ се от безкрайност до безкрайност; то е установената рамка за съотнасяне, побираща всичко в себе си. Нютоновото време прилича на невидима река, която монотонно тече през вечността. Обезпокояващото в тази представа е, че не виждаме брега, а само движещите се едни спрямо други неща. Това е относителна гледна точка, която влиза в противоречие с Нютоновата абсолютна гледна точка. Предизвикателството е да се създаде теория, изградена върху изначалните отношения на изначалните неща, а не върху отношенията на реалните неща с ненаблюдаеми неща. Именно това се опитвам да правя през повечето време на моята работа. Това ме наведе на идеи, които сега се опитвам да развия до завършена космология, до завършен отговор на въпроса какво представлява Вселената.
Брокмън:
Някога правили ли сте опити да говорите с Дирак?
Барбор:
Да, опитах. По времето, когато прочетох статията за него, учех в Мюнхен. Бях толкова впечатлен, че се завърнах в Англия, за да се срещна с Дирак в Кембридж. Действително говорих с него по телефона, но той не беше много разговорлив човек и нямаше особено желание да се среща с някого, който не споделя идеите му за времето. Наистина мога да разбера това.
Брокмън:
Днес тези идеи оформили ли са се напълно?
Барбор:
Те, разбира се, не са толкова половинчати, колкото бяха по онова време. Във всеки случай днес вече са по-ясно определени. Надявам се, че някой ще ги вмести в новата картина на Вселената, която толкова много физици се опитват да оформят – картина, напълно съобразена с квантовата механика, а не полу-квантова, полу-класическа. Това, което аз и италианският ми сътрудник Бруно Бертоти успяхме да покажем, е, че според съвременната физика светът е много относителен, но и много труден за разбиране. Хора като Лайбниц и Ернст, които са критикували Нютон, наистина са били прави. Айнщайн и последователите му знаят това. Светът е относителен. Това означава, че реалните неща си взаимодействат с реални неща. Това е потенциално важно за оформянето на картината на квантовата Вселена.
Брокмън:
Как се отнасяте към водещите учени на нашето време – създателите на струнната теория, на теорията за квантовата гравитация…?
Барбор:
Работата ми не е пряко свързана с това, което правят привържениците на струнната теория. Има два подхода към теорията за квантовата гравитация и единият от тях определено е по-популярен от другия – от този, който прави възможно съвместяването й със струнната теория. Аз съм привърженик на втория, по-непопулярния подход. Той е по-тясно свързан с основни въпроси, като: „Що е време?“, „Що е пространство?“, „Що е движение?“… Но какво да се прави, и в науката има моди. Привържениците на струнната теория са малко като ловджийски хрътки, следващи многообещаваща диря. Дирята обаче е само една и изгубят ли я, те губят всичко. Основните въпроси – напротив – никога няма да изгубят своята актуалност. Наистина, ако струнната теория се окаже успешна, би било много интересно как тя би се справила с тях.
Брокмън:
С какво вашият подход е по-различен?
Барбор:
Основната ми идея е, че времето като такова не съществува. Няма невидима река на времето. Има обаче неща, които можем да наречем „мигове на времето“ или „сега-та“. Докато живеем ни се струва, че се движим през последователност от „сега-та“ и въпросът е какво са те. Те са съвкупност от взаимодействията на всички неща във Вселената във всеки един момент, напр. сега. Ние сме силно впечатлени от това, че седим един срещу друг, че на масата има букет цветя, че ей там има стол и изобщо неща от този род – всяко нещо е в определена позиция по отношение на всички останали неща. Целта ми е да се абстрахирам от всичко, което не мога да видя (пряко или непряко) и просто да удържа тази идея за множество различни неща, съ-съществуващи в един-единствен миг в точно определени отношения едни спрямо други. Тази взаимосвързана цялост е онова основно нещо, „сега-то“. Има много подобни „сега-та“, всяко от които е различно от всички останали. Това е моята онтология на Вселената – има „сега-та“, нищо повече, нищо по-малко.
Брокмън:
Но откъде идва усещането ни за поток на времето?
Барбор:
Това е нещо, което винаги е трудно да се обяснява, тъй като ако се опитате да потопите ръцете си във времето, то изтича между пръстите ви. Хората са убедени, че времето съществува, но не могат да го удържат. Аз мисля, че те не могат да сторят това, защото времето изобщо не съществува. Това, което мислим за поток на времето – и дори за видимост на движението му! – всъщност е илюзия. Аз обаче стигнах до тази идея едва след като открих какво би могла да представлява вселената в светлината на квантовата механика.
Брокмън:
Звучи объркващо. Разполагате ли с просто описание (на Вселената)?
Барбор:
Да вземем един прост модел. Да предположим, че във Вселената има само 3 частици и нищо повече. В даден момент те ще бъдат в определена конфигурация помежду си и ще образуват триъгълник. Според Нютон този триъгълник в добавка има някакви координати в абсолютното пространство и се променя във времето. Моята теза е, че няма такава външна пространствено-времева рамка; има само възможни триъгълници, формирани от тези 3 частици. Тези триъгълници не се появяват някъде в абсолютното пространство в определен момент от времето, в някакво „сега“. Самите те са „сега-тата“. Всеки от нас би стигнал до подобен извод, ако игнорира идеята за невидимата рамка. Ако разполагаме с Вселена с милиони частици, в нея би съществувала точно определена конфигурация на тези милиони частици и нищо друго. Тази конфигурация би формирала едно „сега“, а съвкупността от всички различни от този начини, по които бихте могли да подредите всички тези милиони частици, би била наборът от всички възможни „сега-та“ в тази Вселена. Пълните „сега-та“ на тази Вселена биха били по-сложни конструкти, включващи не само частици, а и полета, но „сега-тата“, образувани от конфигурациите от частици, достатъчно ясно илюстрират идеята.
Брокмън:
Можем ли да кажем, че Айнщайн вече не ни е нужен?
Барбор:
Не, разбира се. Самият той доказва, че „сега-тата“ не следват едно след друго в точно определена последователност. Във Вселената – или поне в класическия модел на Вселената – няма абсолютна едновременност. Относителната едновременност обаче остава и „сега-тата“ – така, както ги разбирам аз – са интегрална част от Айнщайновата теория. Действително откритието на Дирак, събудило интереса ми към проблема за времето, показва, че „сега-тата“ изглежда далеч по-добре се вместват в квантовата картина на света, отколкото би могло да се очаква, ако се изхожда от стандартната интерпретация на Айнщайновата теория на относителността.
Още! (EN) 
Zihalo's Weblog 